Ирен Леви

лезе вътре.

В моя свят нещата не изчезваха. Дори когато ги нямаше, остатъците дълго напомняха за тях. Така беше с всичко. С всяко мое работно място. С всяка моя любов. Искаше ми се някой да събере останките, да измие след поредното разпадане, да премахне всяка вещ, всеки вик от радост, всеки аромат. Но в моя свят никой не събираше пазарите. След сладките пъпеши дълго вонеше на гнило.

Няма смисъл да порасна. Само ще хабя повече плат за рокли.

Вратата се затвори след нея. Колко слаби сме жените – живеем заради желанията на мъжете си. И колко силни сме, защото обикновено успяваме да ги осъществим. Пред очите ми се появи бившият ми мъж, нощите до