Никълъс Спаркс

Твърде умна си. А мъжете се плашат от умни жени.

Дори родителите да се смятат за шефове, всъщност децата определят правилата.

той й събу обувките.

— Какво правиш?

— Не искаш ли да ти разтрия стъпалата? По цял ден стоиш права.

— Първо трябва да ги измия.

— Все ми е едно дали са чисти или не. А и обожавам пръстите на краката ти.

— Тайни фетиши ли имаш? Неудържимо влечение към пръсти на крака?

— Нищо подобно. Луд съм само по твоите.

Погъделичка ги, тя се засмя и се отдръпна. След миг се целуваха страстно.

Не съм се влюбвал истински и ще сглупя, ако ти позволя да си отидеш без борба.

Аманда знаеше колко ще се ядосат родителите й, ако разберат къде е в този момент, но тогава нищо нямаше значение, освен стрелкащите се звезди и топлината на тялото му, освен нежността, с която я бе прегърнал, сякаш не можеше да си представи бъдещето без нея.

Осветена от луната, косата й бе водопад от сребро и той едва удържа желанието си да прокара пръсти през нея.

Той влезе и през открехнатата врата Аманда видя как хубавичката касиерка му хвърля погледи крадешком. Докато Досън взимаше водата от хладилника в дъното на помещението, момичето бързо се огледа в огледалото зад бара, след което го дари с приятелска усмивка. Аманда извърна лице, преди той да види, че го наблюдава.

Едва сега, от разстоянието на времето и със зрелостта, която неизбежно идва с годините, тя си даде сметка колко много я е обичал той тогава. И продължава да я обича, нашепна нещо тихичко в нея. Обзе я странното чувство, че всичко споделено между двамата в миналото е било само встъпителната глава на книга, която тепърва ще бъде написана.

Той продължаваше да я обича, сигурна беше. Осъзнавайки го, усети, че й се завива свят, и тя се опита да потисне чувството. Досън и общото им минало не бяха безвъзвратно забравени и тя не можеше да отрече простата истина, че за първи път от години почувства, че се е прибрала у дома.

— Досън… — сведе поглед Аманда.

— Не е необходимо да го казваш.

— Напротив — възрази тя, притисна се към него и устните й срещнаха неговите. Когато се разделиха, думите излязоха естествено като дъха й. — Обичам те, Досън Коул.

— Знам — отвърна той и нежно обгърна кръста й с ръката си. — Аз също те обичам.