Фьодор Достоевски

, разбира се, в манастира той напълно вярваше в чудесата, но според мене чудесата никога няма да смутят реалиста. Не са чудесата, които склоняват реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото се яви пред него като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на себе си, отколкото да допусне факта. Ако пък дори го допусне, ще го допусне като факт естествен, който обаче му е бил досега неизвестен. В реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото — от вярата. Щом реалистът веднъж повярва, той именно поради своя реализъм трябва непременно да допусне и чудото. Апостол Тома заявил, че няма да повярва, преди да види,* а когато видял, рекъл: „Господ мой и Бог мой!“ Чудото ли го е накарало да повярва? Най-вероятно не, ами е повярвал само защото е искал да повярва и може би дори вече е вярвал напълно, в глъбините на душата си, дори още тогава, когато е рекъл: „Няма да повярвам, ако не видя.“

Не, не за Дидерот. Най-вече сам себе си не лъжете. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да се обидиш понякога е много приятно, нали? И хем знае човекът, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за по-интересно, сам е преувеличавал, за да създаде картина, хванал се е за някоя дума и от зрънцето е направил планина — знае го, и пак пръв се обижда, обижда се до приятност, до степен да изпита голямо удоволствие, а по този начин стига и до враждебност истинска…

Учеше усилено, без да жали силите си, и затова го уважаваха, но никой не го обичаше. Беше много беден и някак надменно горд и необщителен; сякаш таеше нещо в себе си. На някои от другарите му им се струваше, че гледа на всички тях като на деца, отвисоко, като че ги беше изпреварил всички и по развитие, и по знания, и по убеждения, и че на техните убеждения и интереси гледа като на нещо по-низше.

Ами ако греша — изведнъж възкликна неволно, — ако наистина не е подлец човекът изобщо целият, тоест целият род човешки, тогава, значи, всичко друго са предразсъдъци, само празен страх и няма никакви прегради, а точно така трябва да бъде!…

и ви е жал, че така скоро, така безвъзвратно е повехнала мигновената красота, че така измамно, напразно е блеснала тя пред вас — жал ви е, защото не сте имали време дори да я обикнете…

Аз съм някак изплашен сега. Като че всичко е сън, а аз дори и насън не съм си представял, че някога мога да говоря с някаква жена.

— Как? Ни-ма?

— Да, ако ръката ми трепери, то е защото никога още не е хващана от такава хубавичка, малка ръчица

Аз не умея да мълча, когато сърцето ми говори.

най-сетне всичко, което аз искам, се състои в това само, да ми каже просто две братски думи, със съчувствие, да не ме прогони от първата крачка, да повярва на думата ми. Да изслуша това, което ще кажа, да ми се надсмее, ако ще, да ме обнадежди, да ми каже две думи, само две думи, а после ако ще и никога да не се срещнем повече!…

Тя ме хвана мълком под ръка още трепереща от вълнение и уплаха. О, неканени господине! Как те благославях в тая минута! Погледнах я бързо: тя беше много миличка и брюнетка — бях отгатнал; на черните й мигли още блестяха сълзички от неотдавнашната уплаха или от предишна мъка — не зная. Но на устните и вече светеше усмивка. Тя също ме погледна крадешком, леко се изчерви и наведе очи

Ще мечтая за вас цяла нощ, цяла седмица, цяла година. И непременно ще дойда тук утре, именно тук, на това място, именно в тоя час, и ще бъда щастлив, като си спомням вчерашното.