Една зима Петър взема Захаринчо, увърза му ушите с кърпа и му каза:
— Сега да вървим!
Захаринчо тръгна, без да знае къде. Той беше на осем години.
Край село ги срещнаха селяни, спряха се и запитаха:
— Къде така?
— Ще го водя в града да му търся работа — отговори Петър, като бързаше. — Няма кой да го гледа — притури той.