Фредрик Бакман

Както когато изядеш много голям сладолед и осъзнаеш, че е свършил.

– Тя беше голямата ми любов, Елса. Беше голямата любов на много мъже. И на много жени, в интерес на истината.

– А ти беше ли нейната любов? – пита Елса.

Марсел не я поглежда ядосано. Нито горчиво. Просто със завист. След което казва:

– Не. Това беше ти. Винаги си била ти, мила Елса.

Погалва я нежно по бузата, както прави човек, когато види жената, която е обичал, в очите на внучката ѝ. После си тръгва.

Елса, мама и писмото делят тишината на секунди, вечности и размахвания на криле. После мама докосва ръката на Елса и опитва да зададе въпроса така, че да звучи все едно съвсем не е адски важен, а просто нещо, което ѝ е хрумнало спонтанно:

– А какво си наследила от мен?

Елса мълчи. Мама изглежда нещастна.

– Аз просто, ами, нали знаеш. Каза, че си наследила разни неща от баба си и от татко си и си помислих, че, нали знаеш...

Тя млъква. Засрамва се, както правят майките, когато осъзнаят, че е отминал онзи момент от живота им, след който започват да искат повече неща от дъщерите си, отколкото дъщерите им да искат от тях. А Елса слага ръце на бузите ѝ и казва меко:

– Всичко останало, мамо. От теб просто съм наследила всичко останало.

Татко кара Елса към къщи. Изключил е

Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия