Емили Хаутън

Белезите ни са свидетелство за всичко, което сме преживели. Те разказват нашата история. Показват, че въпреки всичко сме оцелели. И няма смисъл да се срамуваме и да се крием в сенките.

Ако нямаш намерение да умираш, трябва да намериш начин да живееш“.

Допуснеш ли някого в живота си, можеш да очакваш само усложнения. Знаеше го открай време, но беше добре да си го припомни.

– Е, братле, казвай – какъв е планът? – попита Мати, като се разположи до него на дивана.
Вече си беше вкъщи почти от месец и върволицата от посетители беше намаляла значително, така че Алфи по-често имаше възможност да остава насаме със себе си. Но Мати, разбира се, не пропускаше да го навестява веднъж седмично. Стана им традиция да прекарват заедно всяка сряда. Не правеха кой знае какво, просто всеки се радваше на компанията на другия.
– Знам ли? Х-box? – Кратките, почти едносрични отговори, които отначало използваше, когато разговаряше с майка си по телефона, вече бяха станали за него нещо привично.

Чувстваше тялото си вцепенено и непохватно. Движеше ръце, но ги наблюдаваше с почуда, все едно принадлежаха на някого другиго. Разбираше, че това е вид самозащита, без която сигурно щеше да рухне.

Агнес изглеждаше дори по-дребничка и крехка, отколкото си я спомняше. Покритото ѝ с бръчици лице беше като карта, запечатала цял един живот – болката, смеха, сълзите, слънчевите дни и дългите, мразовити нощи. Това беше жена, която знае и две, и двеста. Жена, изпитала всички превратности на съдбата, която вече нищо не можеше да учуди. Днес обаче, както му се стори, тя се опитваше да изглежда силна и да държи гръбнака си изправен. В противен случай можеше да рухне.

Дали не сънуваше? Но не – болката беше прекалено силна, раздираща.

Тя се ухили и го потупа по рамото.
– Миличък, това е най-лесното. Трудното е да я задържиш, да си знаеш.

Спасяваха го от убийствената самота.

От мен го запомни – ако вярваш в нещо и не спираш да си го повтаряш, един ден то ще се превърне в реалност.“