Емили Хаутън

Белезите ни са свидетелство за всичко, което сме преживели. Те разказват нашата история. Показват, че въпреки всичко сме оцелели. И няма смисъл да се срамуваме и да се крием в сенките.

Ако нямаш намерение да умираш, трябва да намериш начин да живееш“.

– Е, братле, казвай – какъв е планът? – попита Мати, като се разположи до него на дивана.
Вече си беше вкъщи почти от месец и върволицата от посетители беше намаляла значително, така че Алфи по-често имаше възможност да остава насаме със себе си. Но Мати, разбира се, не пропускаше да го навестява веднъж седмично. Стана им традиция да прекарват заедно всяка сряда. Не правеха кой знае какво, просто всеки се радваше на компанията на другия.
– Знам ли? Х-box? – Кратките, почти едносрични отговори, които отначало използваше, когато разговаряше с майка си по телефона, вече бяха станали за него нещо привично.

Дали не сънуваше? Но не – болката беше прекалено силна, раздираща.

Тя се ухили и го потупа по рамото.
– Миличък, това е най-лесното. Трудното е да я задържиш, да си знаеш.

Спасяваха го от убийствената самота.

От мен го запомни – ако вярваш в нещо и не спираш да си го повтаряш, един ден то ще се превърне в реалност.“

Бях влюбен не в нея, а по-скоро в идеята за любовта.

„Първо наужким, после и наистина.

– Ох, така и не свикнах с черния ти хумор… Изобщо не си се променил, да знаеш!