Надя Баева

но татко и приятелите му казваха, че създаването на добри навици е важно, за да не изглеждаш на шейсет, когато си на четирийсет.

Не мога, мамка му, да продължа да те гледам. Не е правилно. Знам. Лицемерно е. По дяволите, знам и това. Нищо не ми дължиш, но спа с друг и не мога да мисля за нищо друго, когато погледна лицето ти, независимо колко искам да е различно

Ето това ми причиняваш, Луна Рексрот.
– Обичам го.
Обичам те

Човек има само един живот, Луна. Един опит в онова чудо, наречено щастие. Защо да лишавам себе си от нещата, които искам, понеже не съм ги получила във вида, в който съм се надявала да получа

Слънцето утре ще засияе, любов моя. Знам го.“
„Защото е длъжно ли?“ – попитах.
„Защото това беше първото, което Луна ми каза със знаци. Когато ѝ сплитах плитките преди шестнайсет години, попитах я дали тъгува за майка ѝ. Тя ми каза, че няма значение. Слънцето винаги щяло да изгрява за нея на следващия ден. И знаеш ли какво? Така стана. Умно момиче.“
„Такава е.“
„Благодаря ти.“ Съпругата ми се усмихваше към мен. „За този живот.“
„Аз благодаря на теб – отговорих. – Затова, че ме направи достоен да ти го дам

Когато сведох поглед към ковчега ѝ, към спокойната ѝ усмивка, великолепното ѝ порцеланово лице, към бялата шифонена роля, която така обичаше, разбрах, че завинаги не е достатъчно дълго.
Не и за любов като нашата

моето. Луна беше момиче, обаче това не ѝ пречеше да си е страхотна. Понякога задаваше

– Приятелите не се ядосват на своите приятели за дреболии – показа тя със знаци.

„Веднъж човек, когото обичах,
ми даде пълна с мрак кутия.

Чак след години проумях, че и

увствал.

Слушалките ми заглушаваха песните на птиците, щурците и хрущенето на листата под краката ми. Светът е гадно място.